ГОЛЯМОТО МЪЛЧАНИЕ

Голяма борба пада срещу Сарафов. Камъни, дърве и кокоши яйца хвърчат срещу кабинета му. А един завалия полицай, изпратен да брани портите на главния прокурор, го отнесе и направо ми дожаля за полицая. Много възрастен полицай беше той.

Яви се и прокурор антагонист, душманин на Сарафов. Между другото, прокурорът антагонист не млъква, като го канят по телевизорите, и думите му се завихрят пред него и не стигат по-далече от трийсет-четирийсет сантиметра от устата му. Има такива същества, които, като говорят, образуват завихряне на думите и в това завихряне се стапят и смисъл, и звук.

Винаги съм се питал защо не смеем да говорим за очевидни неща. Вярно, в сърцето на Европа сме, дето се вика, доближили сме се до пъпа на цивилизацията и това изисква да сме внимателни с думите, но страхът и шубето, които понякога се наричат тактичност, винаги вземат връх.

Родният ми мил баща, царство му небесно, не спираше да ме съветва с бащина загриженост, че не е толкова важно дали си прав – важно е да си тактичен. Баща ми го обичаха много хора и се надявам, че не е било само заради тактичността му.

Толкова ли е мъчно и трудно прокурорите да се засрамят от Сарафов? Не беше ли ясно още в самото начало, още по Цацарово и Гешево време, че този човек е по-скоро краве масло, отколкото голям прокурор.

Ами когато Гешев наложи на главата си прословутия каскет и започна да си говори с Бога? Не беше ли ясно, че нещо се е разпоило в главата му?

Как пък един дипломат не си отвори дипломатическата уста и да каже, че Георг Георгиев освен да говори бавно и неразбрано, друго не може?

Да си дипломат е голяма работа – хем диплома трябва да имаш, хем да си тактичен, хем да казваш едно, а да мислиш друго.

В случая с Георг Георгиев човекът казваше едно, а не мислеше нищо. И нито един дипломат не стана публично и не се изчерви от срам, че имаме такива външни министри.

Изведнъж се сетих за „компетентността“ на един нов герой – господин Колячев. Той непрекъснато ни разказва колко ниски са цените, колко грижи полага държавата и как контролните органи ще ни спасят от електрическите вампири.

Напушва ме на смях, като го гледам този господин Колячев. А също ме напушва на смях, като гледам неговия началник – бившия шеф на борсите, който също непрекъснато повтаря, че на борсите всичко е спокойно и че високите цени всъщност са ценички, решили малко да си поотпуснат колана. И всичко е плод не на реалността, а на високата ни чувствителност и на нашите сбъркани усещания. Те всъщност не лъжат и не мажат – ние имаме усещане, че те лъжат и мажат.

Няма ли един честен началник в тая държава, който да запуши устата на Колячев и на неговия шеф от борсите с някоя и друга сметка, с някоя и друга фактура и с някоя и друга ябълка, по-скъпа от златните ябълки в приказките?

Питам се къде изчезна господин Харпарцумян – този Зевс на финансите, тази Шехерезада с приспивните песни за еврото. И как не се намери един журналист да го попита как някога променяха заради него закони, за да излезе, че е някакъв финансист?

Всичко е пред очите ни, но си мълчим.

Пред очите ни са бившият главен секретар на МВР и до него – Даниел Митов. Как ги виждате тия двамата един до друг? Вероятно сутрин си говорят за дипломацията на Кисинджър, а следобед си разказват вицове за милиционери и полицаи.А късно вечерта могат да карат и трактори.

Какви според вас са допирните им точки на тях двамата? И какви ли чувства изпитват един към друг?

Както някога моите приятели другари за една нощ станаха господа и започнаха да продават дини и кетчуп, както по-късно, по време на демокрацията абсолютни боклуци станаха началници само щото плюеха комунизма, така и до ден днешен – караме я с рециклирани материали, с министри втора употреба в морално и умствено отношение, с втора употреба телевизии и с втора употреба партии. Секънд хенд и мълчание – това му е майката.

Едно лято нямахме вкъщи пари и за трамвайни билети. И малката ни дъщеря, тогава гимназистка, ходеше по пет километра в едната посока и пет километра наобратно, за да продава дрешки на пазара в Подуене. И тогава си дадох сметка, че докато вървиш пеша и нямаш пари дори за билет за трамвай, трябва да си мълчиш. Дума да не обелваш. Вървиш ли пеша и почнеш да говориш, ще те вземат за луд. Веднага ще те изкарат, че си говориш сам.

Николай Милчев