Живеем във времена на показност. Искаме да бъдем такива, каквито не сме

Живеем във времена на показност. Искаме да бъдем такива, каквито не сме. Малко ми липсват старите времена, дето нямаше на кого да се доказваш, освен на родителите. Сега вече със социалните мрежи всеки човек иска да се покаже такъв, какъвто не е!

Отиваш на почивка уж да си починеш, ама първата ти работа е да докажеш на всички останали, че си на почивка. Хотелът още не си го разгледал, куфарът ти е в коридора, ама вече уведомяваш всичките ти 500 последователя как ти си тарикат и почиваш, а те нека бачкат в мръсната София. Животът не е справедлив за тях, ама ти, щото си по-умен, можеш да си го позволиш! После трескаш една снимка на залеза и задължителното „needed this“, че хората да знаят колко много си имал нужда да отидеш за четири дни в Гърция.

В ресторанта вече никой не яде, докато храната е топла. Идва яденето и започва фотосесия. Чинията се върти, чашата се мести, свещта пречи, салфетката не стои добре. Един снима отгоре, друг снима отстрани, трети чака всички да приключат, защото не дай си боже някой да бръкне в картофите преди сторито. Накрая ядеш студена паста за 25 евро, ама поне некви хора, за които не ти пука, са разбрали, че си вечерял. Иначе все едно не си.

С фитнеса е същото. Ако не си снимал часовника, потта и шейкъра, изгорил ли си изобщо калории? И задължително някакъв надпис „No excuses“. Брат, ти си пропуснал последните две тренировки, защото те мързеше. Какви excuses ми обясняваш?

А връзките вече са отделна психиатрия. Не е достатъчно да си щастлив с някого. Трябва и всички останали периодично да бъдат уведомявани колко сте щастливи. Цветя – снимка. Вечеря – снимка. Годишнина – роман от 700 думи как сте минали през толкова много заедно. След две седмици всичко изчезва от профила и започват едни сторита с цитати от сорта на „понякога трябва да знаеш кога да си тръгнеш“. И целият Instagram разбира, че сте се разделили, преди майка ти да е разбрала.

А най-любимото ми е, че вече не можеш просто да не отговориш на някого. Има разследване. „Видя ми сторито, ама не ми отговори.“ Значи сме стигнали до момент, в който трябва да давам обяснение как така съм имал 4 секунди да натисна едно кръгче, ама не съм имал психическата готовност да водя 40-минутен разговор с тебе. После идва другото: „Беше online.“ Е И? Да не съм се чекирал на работа при тебе?

И всички са станали некви детективи. Кой кого последвал, кой кого отследвал, кой на кого харесал снимката, защо точно тази снимка е харесал, защо другата не е харесал, защо е гледал сторито веднага, защо вчера го е гледал след три часа. Шерлок Холмс щеше да се откаже от професията, ако беше разбрал колко по-добри има от него във фейсбук.

И после седиш вечер вкъщи, скролваш и ти се струва, че всички живеят някакъв невероятен живот. Един е на Малдивите, друг си е купил кола, трети е влюбен до уши, четвърти прави „най-голямата крачка в живота си“, пети на 23 вече е милионер, поне според думите му. А ти си по гащи на дивана, ядеш нещо направо от кутията и започваш да се чудиш къде точно си сбъркал. Само че онзи от Малдивите може да се е скарал с жена си пет минути след снимката, колата може да е на лизинг за осем години, влюбените може да не си говорят, а милионерът на 23 утре ще ти продава курс как и ти да станеш милионер за 299 евро.

Просто понякога си мисля колко абсурдно е, че получихме възможността да бъдем свързани с целия свят и я използвахме, за да показваме на непознати какво сме яли и къде сме паркирали. А най-смешното е, че вече има хора, които ако не са качили нищо два дни, започваш да се чудиш дали са добре.

Спокойно.

Може просто да живеят.

Борислав Борисов