Кога най-накрая ще спрем да се преструваме, че има „леви“, „десни“, „патриоти“ или „либерали“

Кога най-накрая ще спрем да се преструваме, че има „леви“, „десни“, „патриоти“ или „либерали“.

Нито една партия няма програма. Всички имат само лозунги.

А това, което трябва да се направи е толкова просто и ясно – публичен одит, наказателно преследване с конкретни имена, конфискация на незаконно придобито имущество.

Програмата изисква числа, срокове и метрики. Лозунгът изисква само емоция.

„Вдигаме доходите“ (Как? С магия?)

„Спираме корупцията“ (Как? Като я оглавите ли?)

Те не предлагат решения, а плацебо за масовото безпокойство.

Забелязали ли сте, че никой не обещава одит? Никой не казва: „В ден 1 влизаме в АПИ с прокурор и счетоводител.“

Никой не назовава конкретни имена за затвор. Никой не говори за конфискация.

Защото днешната опозиция е утрешната власт, а днешната власт е утрешният коалиционен партньор.

Те са скачени съдове, ако единият потъне, повлича и другия.

Никой не натиска копчето, защото всички имат скелети в гардероба.

––

Ако вземем програмите на всички български партии и ги сложим една до друга, ще открием, че те не се различават въобще. Същите кухи обещания, абстрактни цели, словесен разтвор от „просперитет“, „европейско развитие“, „справедливост“ и „грижа за хората“. Думи, проектирани да не означават нищо конкретно, за да не могат да бъдат проверени.

Нито една партия няма конкретна програма за развитие на държавата. Опитай да намериш в програмата на която и да е партия конкретна цифра, срок, име, конкретна мярка с измерим резултат. Няма.

Конкретното обещание може да бъде проверено, а проверката е единственото нещо, от което всяка партия бяга по-бързо, отколкото от прокурор.

Какво е общото между всички тях? Какво ги обединява?

Първо, никоя партия не обещава публичен одит.

Никой не казва „ще отворим книгите и ще покажем на всеки гражданин къде е отишъл всеки лев от бюджета“.

Да разкостите крадците публично, така както направихте със стъкмистиките по случая в Петрохан.

Второ, никоя партия не обещава наказателно преследване с конкретни имена.

Чуваш „ще се борим с корупцията“. Защото „борба с корупцията“ е безопасен лозунг. Може да го повтаряш десет години без да направиш нищо.

Трето, никоя партия не обещава конфискация на незаконно придобито имущество.

Нито една. Мислете за секунда колко е красноречиво това. В държава, в която олигарси притежават империи, натрупани от държавна заплата, в която магистрали струват три пъти повече от нормалното, в която половин милиард изчезва за мантинели, нито една политическа сила не казва „ще вземем обратно откраднатото“.

Защото откраднатото е разпределено между всички тях.

Четвърто, отрицателна селекция.

Партиите не привличат най-добрите, те селектират наобратно – колкото си по-безгръбначен, по-послушен, по-компроматиран, толкова на по-висок пост те слагат.

Нагоре се изкачва само утайката: послушните, зависимите (с компромати) и Алчните.

Върхът на всяка партия е колекция от социопати, които са доказали лоялност към Вожда, а не към принципи.

Каймакът на човешката измет се акумулира по върховете чрез механизъм, идентичен с този на септичната яма.

Пето, нито една партия не предлага прозрачност в реално време.

Технологията съществува. Цената е минимална. Ефектът е тотален. И нито една партия не го предлага. Защото прозрачността е смъртна присъда за бизнес модела на всяка партия. Не можеш да крадеш под прожектор.

Шесто, всички партии защитават партийната субсидия.

Парите, които ти плащаш, за да съществуват те. Без твоето съгласие. Ти финансираш собственото си ограбване и нямаш право да спреш плащането. Нито една партия не е предложила премахване на държавната субсидия и преминаване към доброволно финансиране. Защото доброволното финансиране изисква доверие. А доверие нямат.

Седмо, нито една партия не предлага лична наказателна отговорност на политиците.

Министър, който е подписал поръчка за половин милиард, открадната чрез подменени комисии и скроени спецификации, не носи лична отговорност.

Подписва, излиза, получава пенсия. Евентуално е „уволнен“. Нито една партия не казва „всеки политик ще носи лична наказателна и имуществена отговорност за всяко решение, което е взел“. Защото това е самоубийствено предложение за система, в която всеки е крал.

Осмо, всички партии предлагат повече държава, никоя не предлага по-малко.

Повече министерства, повече агенции, повече регулации, повече контрол, повече бюджет. Защото всяко ново министерство е нов канал за източване на пари от хазната към частните им сметки.

Всяка нова агенция е нов шланг, включен в хазната. Всяка нова регулация е нов начин да таксуваш биомасата. Нито една партия не казва „ще закрием половината министерства и ще намалим държавния апарат наполовина“.

Защото държавният апарат е самата партия, да го намалиш е да намалиш себе си.

––

Партиите не са различни отговори на един и същи въпрос. Те са един и същи отговор, маркетиран с различни лога.

Те не се конкурират за власт, а за достъп до помпата – хазната, пълнена от биомасата, източвана от фараоните.

Партиите са просто различни маркучи, включени в един и същи резервоар.

––

Партиите конвертират обществено доверие в частно богатство. Това е единствената им функция.

––

Системата е затворена. Входът за външни (читави) хора е зазидан.

А ти избираш между тях на всеки четири години, убеден че правиш разлика. Като човек в казино, който сменя масите, убеден че проблемът е в масата, а не в казиното.

Казиното винаги печели. Ти винаги губиш. И утре пак ще влезеш.

Автор Nik Ray