Ние живеем в състояние на постоянна, вродена лъжа, без дори да знаем причините

Когато светът загуби своята дълбочина, радостта избледнява, пътят за никъде става безкраен, а монотонното съществуване превръща живота в кошмар. Звучи като депресия, но всъщност е проглеждане, това е моментът, в който осъзнаваш, че живееш в лъжа. Лъжеш, без да знаеш причините… причини има, но лъжите им са скрити.

Ние живеем в състояние на постоянна, вродена лъжа, без дори да знаем причините. Осъдени сме да играем в пиеса, чийто сценарий не сме чели, на език, който не разбираме, и когато питаме за смисъла на нашите реплики, ни казват, че причините съществуват, но са скрити. Това е вторият слой на предателството, знанието, че има смисъл, но той не е за нас.

Създателят, в своя безкраен цинизъм, е вложил в човека вяра, но не за да вярва, а за да иска да живее, без да вярва. Той ни е дал органа, но е премахнал обекта на неговата функция.

Това не е просто отсъствие на Бог, а присъствието на неговата липса.

Най-голямата лъжа не е нещо, което казваш, а това, което си.

Когато спреш да си задаваш големи въпроси, защото знаеш, че няма отговори, когато радостта се превърне в спомен, а бъдещето в повторение на миналото, тогава започва кошмарът от монотонно съществуване.

В този вътрешен Апокалипсис, човек е абсолютно сам със същността на човечеството, която се оказва изпълнена с празнота. Олтарът е празен, ритуалите са безсмислени.

Човекът винаги е сам със същността на човечеството, затворен в килията на собствената си индивидуалност, осъден да бъде само себе си, завинаги.

Апокалипсисът не пада от небето, и не идва с архангели, той е състояние на духа, в което човек вече не иска да живее.

Това е онази сива, безкрайна сряда на душата, когато светът е изгубил цвят, храната – вкус, а бъдещето – хоризонт.

Животът се превръща в съществуване, в механично изпълнение на функции. Ставаш, работиш, ядеш, спиш. Повтаряш. Всичко е лъжа, чиито причини са скрити, а ти дори нямаш сили да ги търсиш. Това е перфектният, херметичен ад на безсмислието.

В нашия сбъркан свят, „да бъдеш“ означава да се дефинираш, да се ограничиш. Да кажеш: „Аз съм това, а не онова.“

Колкото по-твърдо се дефинираш, толкова по-малко си.

Именно това е монотонният кошмар, от който искаш да избягаш.

Създателят е вложил вяра в човека не за да вярва, а за да иска да живее, без да вярва.

Любовта не е спасение от Апокалипсиса, тя е неговата най-лична форма. Тя е мигът, в който поглеждаш в бездната и виждаш, че и тя гледа към теб… с твоите собствени очи, отразени в очите на човека, когото обичаш.

Ти не търсиш в другия мистерия, а бягаш от ужаса да останеш сам със себе си. Ти проектираш своя копнеж за смисъл върху другия, надявайки се, че неговата празнота ще запълни твоята. Превръщаш го в свой спасител, и бог, в отговор на всичките си въпроси. Но и той прави същото с теб. А когато двама удавници се прегърнат здраво, те не се спасяват, а просто потъват заедно.

Мистерията не е в другия, а в това, че си сам, винаги си бил сам и винаги ще бъдеш сам, и в тази абсолютна самота се съдържа цялата тежест и смисъл на същността на човечеството.

Автор: Osata.bg

Източник: Facebook публикация на Nik Ray