ОБРЕЧЕНОСТ

Далеч ли отивам, назад ли се връщам,

къде съм – дори не личи.

Жалувам за ласки, а хули прегръщам

и плача със сухи очи.

От тебе ли бягам, към тебе ли тичам –

кое е? Не питай – не знам!

Безкрай ли те мразя, или пък обичам?

Говоря, а вечно съм ням.

Опитах се даже без теб да живея,

но сломен пак застанах пред този твой праг.

Стоя пред вратата, да чукам не смея –

ще отвори приятел, а може би враг?

Викат ме толкоз различни посоки.

Лунна пътека дори ме зове.

Ти даде ми избор – простори широки.

И пътя ми даде. Но крачките – взе!

Защо пак да тръгвам, щом знам – ще се върна.

Крещя и се моля – туй има ли край?

А ти със ехидна насмешка отвърна:

„Ела в моя ад! Той твой ще е рай!“

Автор Калин Пантов