Осата Без цензура, без пощада
Политическата межитурка, която се влачи след Пеевски
В последните месеци наблюдаваме едно от най-унизителните политически падения в публичния ни живот. Политика Кольо “ Николай Марков“ превърна личния си профил във Фейсбук в последната останала му трибуна — трибуна на отчаянието, на самосъжалението и най-вече на безгръбначното величаене на Делян Пеевски. Да — човекът, който някога се опитваше да позира като „борец срещу мафията“, днес реди оди на най-омразния политик в България с такава упоритост, сякаш животът му зависи от това.
И вероятно животът му на публична фигура наистина зависи. Защото за Политика Кольо Фейсбук се е превърнал в единствената останала възможност да бъде забелязан. Нито едно телевизионно студио вече не го кани. Нито една значима медия не иска да свързва името си с неговото. Причината е ясна — хората разбраха. Разбраха за предателството, за празните приказки, за липсата на идеи и на постоянство. Когато една „звезда“ се окаже балон, той се спуква; остава само въздух и много смях.
Но Политика Кольо не се предава лесно. Още по-малко — когато цял живот е очаквал някой да му обърне внимание. И ето го — напълно отрязан от медийния пейзаж, той се вкопчва в образа на Пеевски с надеждата, че ако лиже достатъчно старателно, някой продуцент може да го пожали и да го покани обратно в ефира. Срам и позор — това е всичко, което остава от някогашната му претенция да е „новото лице“ на политиката.
От човек, който се опитваше да говори от името на избирателите, Политика Кольо се е превърнал в политическа прислуга. Той вече не води дебат — той ръкопляска. Той не защитава позиции — той обожествява. Със замах и без капка самоуважение, само за да бъде приет обратно. А единствената сцена, на която му остават аплаузи, е срещу чинии от тролове и профили, чиито имена трудно се доказват.
И точно тук идва един допълнителен, неизбежен извод — поведението на Политика Кольо вече е материал, достоен за психиатрични анализи. Това патологично желание за внимание, тази потребност да бъде забелязан на всяка цена, това болезнено клатушкане между „спасител на народа“ и „най-отдаден фен на Пеевски“ крещи за професионално изследване. Ако някой ден психиатрите решат да пишат учебник за политически нарцисизъм, комплекс за признание и личностни разпади — случай като неговия трябва да бъде цял отделен раздел.
Причината за тази унизителна сцена е проста: отчаяна амбиция и жажда за внимание. Желание да се върне в играта, от която беше изритан с презрение. Медиите не го канят вече не случайно, а защото никой не желае да легитимира човек, който толкова бързо се пропука и оповърга. От „борец срещу статуквото“ Политика Кольо се е превърнал в най-евтиния обслужващ персонал на онова, което уж критикуваше.
Днес той прилича на уличен музикант, който свири фалшиво — само че вместо китара държи клавиатура и вместо песни пише хвалебствени статуси за Пеевски. Надява се, че някой ще ги види. Надява се, че някой ще го покани. Надява се, че някой все още го брои за политически субект. Само че истинската сцена е празна — останали са само ръкопляскания от виртуални армии и фенове, които никога няма да го приемат за свой.
Всеки пост, всяка нова възхвала към Пеевски е още едно доказателство за политическата му деградация. Не става въпрос само за лоялност или симпатия — става въпрос за инструментализация на едно публично лице, което употребява другия, за да прикрие собствената си неуспешност. И е смешно и жалко да гледаме как някой, който твърди, че е „гласът на народа“, доброволно продава достойнството си в замяна на медийно внимание.
Това е и издаване на реална политическа слабост: когато нямаш програма, идеи или последователност, остава само подлизурство. Когато не можеш да изградиш уважение чрез аргументи, започваш да търсиш защита в силата на друг — в случая в образа на Пеевски, символ на всичко, което огромна част от обществото презира: задкулисие, зависимости и безконтролни интереси.
Политиката му пътека от „борец“ до „поклонник“ е повече от унизителна — тя е предупреждение. Показва как евтин популизъм, липса на почтеност и аморални компромиси водят до нравствен разпад. Това е пълен политически провал и човешка празнота — и не е просто лична трагедия, а поука за всеки, който си мисли, че кариера може да се гради върху фалш и предателства.
Ако някоя телевизия реши да го покани отново, това няма да бъде заради качества, идеи или ясна позиция. Ще бъде само защото Политика Кольо е готов да служи, да се огъва и да величае онзи, когото народът масово отхвърля. И това, повече от всичко, трябва да ни възбуди учудване и отвращение.
Политика Кольо не просто падна — той се разля по пода. И продължава да се влачи, държейки се за крачола на Пеевски, надявайки се някой ден да бъде забелязан. Но няма пост във Фейсбук, който да го спаси. Той приключи — и дори самият той не го е осъзнал.
Автор Димитър Екатеринов
