Осата Без цензура, без пощада
Прави са всички, които твърдят, викат, плачат и се вайкат, че на последните избори в България е победил Путин.
Путин още не е победил Украйна и Зеленски, но в България „победи“.
Ще ви кажа защо.
Победи, защото даваха по телевизията Тагарев с утра до вечера.
Победи, защото пепедебейците лягаха и ставаха с приказки срещу Русия.
Путин победи, защото искаха да махнат Трети март.
Победи, защото бутнаха Паметника на Съветската армия и го нарязаха на късове и на сладкарски порции.
И накрая – победата му я осигури и Лора Крумова, като заяви, че граф Игнатиев е обесил Левски.
Ето затова победи Путин – защото тъпотията и подмазвачеството на родния ни безроден елит нямат граници.
Много е тревожно, драматично тревожно е, че тия хора, които ревяха срещу Путин круглосуточное и срещу Русия тоже, нямат никаква представа от народопсихология, от история, от кръвни връзки. Колкото и да се мятат наляво и надясно, колкото и да впрягат модерни историци еничари да преиначават историята, колкото да протягат ръце ту към Брюксел, ту към Вашингтон, българската признателност и любов към Русия е далеч повече от техните усилия. От техните гнили усилия.
Така, както Русия според класиците не може да бъде разбрана с ума, така и нашата любов към Русия не може да бъде разбрана с ума. Любовта и между хората, и между народите, е ирационална, клетъчна, метафорична, по-силна от всичко, ако я има, разбира се. Като я няма – пак личи – на секундата. Абсолютно същото важи и за омразата.
Любовта, глупако, бих казал аз. Не толкова икономиката, не толкова крадливите ви мутри, не толкова пластилиновите ви гръбнаци, а любовта – необяснимата и вечна любов понякога решава всичко. Винаги решава всичко.
Имам чувството, че някакви дебили управляват тези идеологически процеси. Само човек не на себе си е в състояние да си помисли, че любовта към Русия може да бъде заменена с любов към Украйна, с любов към Вашингтон и Тел Авив, с любов към Белгия и Англия например.
Има огромна разлика между това, да съчувстваш на украинците, да съчувстваш на обикновените украинци, които гинат и страдат, съвсем друго е да ги заобичаш на гърба на руснаците, които също гинат и страдат сега.
Нима наистина не правите разлика между жал и любов?
Страшна каша настъпва, когато идеологията на ума се смеси с чувствата на сърцето.
Дядо Вазов беше написал „не се гаси туй, що не гасне“.
Е сега, като угасихте всичките ни информационни, културни и икономически прозорци към Русия, Русия угасна ли? Нашите чувства към Русия угаснаха ли?
Като плачете от радост за падналата Берлинска стена, защо издигате стени на Изток?
Спаружени и увехнали след изборите тарикати интуитивно усещат, че загубата им е заради това пресоляване на манджата срещу Русия. Като реват, че на нашенските избори е победил Путин, те хем искат да си измият ръцете пред Брюксел, хем да кажат, че ние тука пъкаме от руско влияние и шпиони. Така се раждат легендите и така те искат да се изкарат мъченици срещу настъпващия Путинов ботуш.
Тези хора не живеят в двайсет и първи век. Не живеят и в двайсети. Живеят във века на огромния си страх – да не би мръвките им в чинията да намалеят и да не би господарите им да им отредят място за ядене под масата – заедно с кучетата.
Като видях на „пресконференцията“ на ГЕРБ след изборите, че зад гърба на Бойко Борисов, освен европейско и българско знаме, стои и украинско, разбрах, че темата „Путин победи“ ще влезе в оборот. Украинското знаме там е едно голямо намигване на Брюксел и сякаш казва: „Путин може и да победи, ама ние сме с вас и с Украйна. Ние сме брюкселските хора тука.“
Не очаквах Румен Радев да победи с толкова. Вече се обърках кое е вълна, кое прилив, кое гняв и кое надежда. Почвам да се обърквам и от някои приказки на Радеви подмазвачи, които вещаят розови бъднини във всички посоки и мед и масло.
Все пак си мисля, че в края на краищата победи голямото втръсване, голямата липса на мяра и мярка и голямото преяждане с власт и мръвки. Победи Погнусата.
Никакъв Путин не е победил. Путин няма какво да воюва за онова, което беше предадено и продадено от нашия гнил политически елит.
Аз съм никой – един човек, хванал гората съм, който от време на време пише и стихотворения, и какво мисля за Путин, Зеленски, Нетаняху и Тръмп, е факт без значение за националната, световната и космическата политика. За селската – тука, около мене, има някакво значение, но доста умерено.
Но абсолютно нищо не ми пречи да смятам, че са оплели конците яко и че си играят на богове за наша сметка.
Какво мисля и за нашите политици също няма значение, защото те все повече и повече ми се сливат, изглеждат ми едни и същи.
И понеже казах, че съм хванал гората, искам да уточня, че засега съм хванал само клоните и листата на някои дървета в гората. Дали ще хвана духа на гората, е съвсем друга работа, която ме чака. Ако ме чака изобщо.
Николай Милчев
