Когато журналистиката прехвърля вината

Има трагедии, за които човек дори не знае какво да каже. Има и такива, при които мълчанието започва да прилича на съгласие.

Трагедията в Исперих е от първите. Две деца са мъртви. Баща им също. Разследването тепърва трябва да установи какво се е случило и защо.

И точно затова ме възмущават заглавията и внушенията от рода на: „Майката изпратила SMS, че има нов приятел, и това предизвикало убийството.“

Не. Просто не.

Към този момент това не е установен мотив. Прокуратурата говори за хипотеза, която предстои да бъде проверена. Проверяват се и други обстоятелства – финансови затруднения, хазарт, раздялата между родителите и данни за евентуално домашно насилие. За последното дори няма да отварям тема, защото няма да ми стигне пространството да пиша. Бих задала само един въпрос: Защо не е задействан мултидисциплинарния механизъм от ЗЗДН то?

Но дори и някога да бъде установено, че такова съобщение е съществувало, то не е причина за убийството.

Тук трябва да направим една много важна разлика. Едно е да търсим контекста, в който се е случило едно престъпление.

Съвсем друго е да търсим виновник за решението на извършителя да убие.

Раздялата може да бъде тежка. Отхвърлянето може да предизвика гняв. Ревността може да бъде разрушителна. Хазартът, дълговете, психичното състояние, контролиращото поведение, предходното насилие – всичко това може да има значение за криминологичния анализ.

Но нищо от това не превръща другия човек в причинител на убийството.

Защото между емоцията и престъплението има нещо фундаментално – решението на извършителя.

И тук идва терминът, който сякаш все още трудно разпознаваме в публичното говорене: victim blaming – виктимблейминг, или прехвърляне на вина върху жертвата/пострадалия.

Той започва точно така:

„Тя го напуснала.“

„Тя имала друг.“

„Тя му казала.“

„Тя го провокирала.“

„Тя можеше да постъпи другояче.“

И постепенно без да усетим, въпросът „Защо той е убил?“ се превръща във въпроса „Какво е направила тя, за да го накара?“

Това е опасна подмяна.

Защото човек има право да напусне връзка.

Има право да започне нов живот.

Има право да има нов партньор.

Има право да каже това.

Нито едно от тези права не включва задължение да носи отговорност за чуждо престъпно решение.

А когато става дума за две деца, тази граница трябва да бъде още по-ясна.

Не можем да обясняваме убийството на деца с поведението на майката.

Можем да изследваме отношенията между родителите. Можем да изследваме риска. Можем да питаме имало ли е насилие, контрол, заплахи, зависимости, финансови проблеми, предходни сигнали и пропуски в системата.

Но не можем да превръщаме един SMS в „спусък“, който удобно обяснява всичко.

Защото така не анализираме престъплението. Оправдаваме го с поведението на някой друг. И към журналистите имам само един въпрос:

Къде е границата?

Защото когато едно заглавие превърне майката в косвен виновник за убийството на собствените ѝ деца, журналистиката вече не просто информира.

Тя създава виновник.

И понякога този виновник е човекът, който е останал жив, за да понесе и без това непоносимата си загуба.

Има граници, които не бива да се прескачат.

Тази е една от тях.

Vania Ministerska