Осата Без цензура, без пощада
Когато става дума за външния министър на Прогресивна България, изборът на Румен Радев ще е директен сигнал към партньори и опоненти.
И тук изпъква името на Марин Райков – не само като правоверен евроатлантик, а като част от добре познатия дипломатически модел на самовъзпроизвеждане.
Да припомним: като служебен премиер при Росен Плевнелиев външният министър Райков се предложи за посланик в Париж на служебния премиер Райков и сам се утвърди в тази роля.
Затова евентуалният му избор за външен министър ще е връщане към удобния, но съмнителен модел: хора от системата да се въртят вътре в нея, като сами отварят и затварят вратите си.
Алтернативата – фигура като Иво Христов носи друг риск: това е рязък политически сигнал, който би изкарал България от зоната на комфорт в ЕС и НАТО.
У тук идва практичният тест, разкриващ реалната политика зад имената.
Първо, кой от двамата е най-удобен да прекрати договора на служебния премиер Гюров с Украйна?
Трудно е да си представя Марин Райков в такава роля – това би разбило дипломатическата му биография на послушен чиновник, уважаващ само Големия брат.
Иво Христов много по-естествено влиза в подобен сценарий.
Второ, кой ще отиде в Брюксел, за да откаже българското участие в 90-милиардния военен еврозаем за Киев?
Подобен ход изисква конфронтация, не дипломатическо лавиране.
Трето, кой ще се осмели да прокара решение да върнем в София прогонените руски дипломати от кабинета на ПП-ДБ, както и да лобира в ЕС за сваляне на санкциите срещу Русия? Райков – изключено! Христов – сигурно!
Четвърто, кой ще защитава в Народното събрание ратификацията на спорното българско участие в Съвета за мир на Доналд Тръмп, подписано от премиера Росен Желязков?
Решаването на четвъртия казус ще покаже атлантическия лимит на щатския възпитаник Румен Радев. Колкото и да балансира в реториката, обучавания в американския военен колеж „Максуел“ едва ли ще посмее да влезе в открито противопоставяне с фигура като Тръмп. Което означава, че по-скоро ще търси външен министър, който да легитимира подобно решение през парламента, отколкото да го блокира.
И тук изборът се изчиства: Райков е човек на системата, който би търсил формула за съгласие, смекчаване или полягане, докато Христов е фигурата, която може да бъде използвана за открит отказ и политически сигнал.
Затова дилемата пред Румен Радев не е идеологическа, а инструментална: нужен ли му е външен министър, който да обяснява и изглажда, или човек, който да реже и да поема удари?
Истинската дипломация започва там, където някой трябва да каже „да“, преглъщайки унижението, както да каже „не“ и да плати цената за това.
