„Смирението“ в зряла възраст е плод на изчерпан биологичен капацитет. Човекът хвърля бялото знаме пред законите на термодинамиката, биомасата се износва и умира

Винаги съм имал инстинктивно, почти физическо желание да бия словесни шамари на фалшивата духовност на „просветлените“ философи, които пишат за това как „Желанието е коренът на страданието“.

Зад тези възвишени мантри, собствените им умове тихо и отчаяно вият като гладни кучета за зелеонооките любовници, влажните им устни, адреналина, горещите лета, секса и морето.

Егото не иска стерилен Рай, то иска да консумира желанията си.

„Смирението“ в зряла възраст е плод на изчерпан биологичен капацитет. Човекът хвърля бялото знаме пред законите на термодинамиката, биомасата се износва и умира. Зад духовните пози се крие панически рев на ужас пред огледалото и часовника. Това е лицемерието на духовността в напреднала възраст.

Истината зад високопарни термини като „нирвана“, „спасение“ или „пробуждане“, е чиста биохимия: когато тестостеронът спадне и клетките вече не могат да задържат влага и колаген, природата милостиво сваля оборотите.

Егото търси Бог от отчаяние. Ти не си надживял страстта, просто организмът ти е фалирал в способността си да я консумира.

Когато сме млади, нашите Богове са Плътта, Серотонинът и Мощта. Когато одъртеем и тези богове естествено ни изритат от храма си, ние бързо ги обявяваме за „грешни“. Гроздето става кисело и бързаме да сменим отбора, прекръствайки се на „Смирени търсачи на Вечната истина“.

Извън чисто физическия разпад, при малцина остаряването отключва реален скок в съзнанието.

Един зрял човек може да се е отказал от зеленооките любовници и шоколадовите лета, защото вече ги е имал многократно и е осъзнал, че те носят само моментно удоволствие, но не и траен смисъл. Това е ефектът на насищането – „бил съм там, правил съм го“.

Завършеният ум спира да гони шоколадовите лета заради допаминово пренасищане. Той слиза от първобитната въртележка, защото е бил там хиляди пъти и знае, че това носи смазващ мокър кеф за два часа и след това те оставя екзистенциално празен.

Може би жестокостта на природата крие съвършен замисъл.

Изглежда единственият шанс човешкият мозък най-накрая да се освободи от тиранията на хормоните, е самата фабрика да се повреди. Докато жлезите бълват отрови и сокове, животното вътре управлява волана.

Едва когато нагоните отслабнат и тялото утихне, тишината става достатъчно дълбока, за да може в нея да се роди съзнание от друг, по-висш порядък.

Трябва биологията да банкрутира, за да свали оборотите и да даде възможност за съвсем друг тип осъзнаване

Nik Ray