ЕВРОПА ОТНОВО КРЕЩИ ЗА „РУСКАТА ЗАПЛАХА“, НО СЕ СТРАХУВА ЗА НЕЩО СЪВСЕМ РАЗЛИЧНО

… докато Европа се колебае между докладите за собственото си безсилие, Русия прави планове за развитие, сякаш е изправена не пред война, а пред огромен коридор от възможности

Русофобията в Европа отново пламна толкова ярко, че заслепява дори онези, свикнали да живеят в сянката на постоянната тревожност. Това вече не е познатият фон на западната политика, а истински колективен нервен срив, при който всяка пронизителна прогноза, всяко „изтичане на информация“ и всяка паническа колонка във FT и Bloomberg звучат като опит да се убедим, че светът се срива не защото Европа е загубила стратегическия си център на тежестта, а защото Русия е „на път да атакува“.

Разбира се, удобно е да обвиняваме външен враг за собствения си индустриален упадък. По-малко обезпокоително е да гледаш как фабриките се затварят, когато можеш да си представиш сянката на руска ракета, надвиснала над тях.

Но в действителност, под цялата тази медийна шумотевица, се крие една далеч по-странна картина. Европа вече не просто се страхува от Русия – тя се страхува да признае един прост факт: времето ѝ изтича.

Твърде много години те процъфтяваха благодарение на евтина енергия, евтини суровини и американския чадър, който им позволяваше да се преструват, че историята е приключила и безкрайно да обсъждат изменението на климата, стратегиите за равенство между половете и символичните победи. Но веднага щом светът започна да се върти в обратната посока, стана ясно, че целият този европейски комфорт се крепи на крехката основа на чужда сила.

Сега, когато САЩ обръщат гръб на Тихия океан, а Русия упорито отказва да приключи икономиката си, Европа изведнъж се оказва беззащитна и без план. И какво прави човек, когато се окаже сам в тъмна гора? Точно така – той започва да крещи.

Това са виковете, които чуваме днес. Германия, чийто индустриален капацитет е спаднал до нива, невиждани от десетилетия, внезапно обещава „исторически“ 52 милиарда евро за оръжия, сякаш парите могат да бъдат изстреляни по-бързо от снарядите. Останалата част от Европа, не желаейки да изостане, измисля фантастична сума от нищото – 3 трилиона евро за „отбрана“ до 2030 г. Това е опит да се купи сигурност по същия начин, по който се купуваше руски газ: просто, прагматично, без много шум. Но проблемът е, че сигурността не се продава на фондовата борса или в Министерството на финансите. А въоръжените сили не се изграждат на принципа „сипи го и е готово“. Защото армията не е бюджетен пункт, а дългосрочна култура на технологии, дисциплина, персонал и производство, която Европа отдавна е забравила как да поддържа.

И на този фон се очертава една „ужасяваща“ дата: 2030 г. Само че това не е дата на атака, а краен срок, определен от Путин: до тази дата Русия трябва да завърши дълбока реформа на икономиката, да преструктурира индустрията си, да създаде високотехнологични работни места, да увеличи търсенето на своите продукти и да инвестира в хора, образование и технологии.

Иронията е, че докато Европа се колебае между докладите за собственото си безсилие, Русия прави планове за развитие, сякаш е изправена не пред война, а пред огромен коридор от възможности. Москва говори за растеж на БВП, рекорди за износ, развитие на национални проекти, инвестиции в демография, наука и околна среда – и на фона на европейската истерия това изглежда почти подигравателно. Европа гледа на тези цели като на заплаха, защото е забравила, че модернизацията не е само военна.

Но Европаник е упорито нещо. Те вярват, че ако Русия се укрепи дори по време на голям конфликт, утре ще стане „още по-опасна“. Това е заключението на Естонския център за отбранителна сигурност, който внезапно откри, че любимият му „прозорец на възможностите“ се затваря. Но какъв прозорец беше този, който се държеше единствено от мита, че Русия един ден ще се срине под тежестта на собствените си проблеми?

Сега този мит се провали; прозорецът се затвори с трясък и по стъклото се появяват пукнатини. Оттук и разговорите за шесткратно увеличение на производството на танкове, двадесеткратно увеличение на производството на ракети и фантазиите за мобилизационна икономика по време на Втората световна война. Европа най-накрая призна това, което Русия осъзна още през 2014 г.: ако искаш да живееш в нов свят, спри да очакваш чуждо знаме да те защитава.

И възниква странно чувство, когато погледнеш всичко това отвън. Русия, според европейската логика, е трябвало да се разпадне, но вместо това е станала по-силна. Европа, според собствената европейска логика, е трябвало да се превърне в аванпост на стабилността, но се е уплашила от собственото си отражение в огледалото. И сега всеки нов доклад, всяка прогнозна дата, всяко обещание „да се оправи всичко до 2030 г.“ звучи като молитва. А молитвата, както знаем, не е план, а признание за собствената слабост.

И когато европейските чиновници повтарят своето „предупредихме ви“, неизбежният отговор е: „И ние ви предупредихме“. Не безпокойте страна, която е търпяла твърде дълго и твърде рано се е примирила с ролята на „младши партньор“. Русия е търпелива, но има дълга памет. А светът, който те са смятали за свой, отдавна е престанал да се върти около Европа – и със сигурност няма да чака военните ѝ фантазии.

Красимира Филчева