Осата Без цензура, без пощада
Минаха почти 37 години от началото на промените. 37 години надежди, обещания, избори и разочарования. Докато чакаме, животът ни минава. Едно поколение остаря в надеждата, че утре ще бъде по-добре. Друго си тръгна. Трето вече не знае каква беше нашата родина.
Помните ли българската есен? Септември, октомври — време на гроздобер, на прибиране на реколтата, на пълни дворове и шумни трапези. Селата бяха живи, хората си помагаха, съседите се познаваха. Имаше труд, имаше традиции, имаше общност.
Днес много от тези дворове са празни, къщите се рушат, нивите пустеят, училищата затварят, а в селата остават самотни възрастни хора, които пазят последните спомени за една България, която постепенно изчезва.
Къде са децата ? Къде са можещите?… Те търсят бъдещето си другаде. А кой остана да гради България?
Имаме партии, институции, администрации и безкрайни предизборни обещания. Но имаме ли държава, която наистина служи на хората си?
Днес докарваме работници отвън, докато децата на България градят икономиките на други държави. Проблемът не е в хората, които идват да работят. Проблемът е, че не успяхме да задържим своите.
Предстоят отново президентски избори. Отново слушаме обещания. Отново се делим. Отново чакаме някой да ни спаси. Но може ли един човек да промени общество, което постепенно свикна с безразличието?
А Европа? Европа, дала на света огромна част от неговото културно, научно и историческо наследство, днес също е разтърсвана от напрежение, страх и разделение. Хората протестират, обществата се противопоставят едно на друго, а доверието в управляващите се топи.
Някъде по пътя забравихме, че държавите съществуват заради хората, а не хората заради политиците.
Най-голямата трагедия на България не е само бедността. Не е само корупцията. Не е дори обезлюдяването. Най-голямата трагедия е, че започнахме да приемаме всичко това за нормално.
Свикнахме да ни лъжат. Свикнахме да мълчим. Свикнахме да оцеляваме, вместо да живеем. Станахме безразлични към собствената си съдба, към земята си, към историята си, към бъдещето на децата си.
Не искам да гледам България само на стари снимки. Не искам родните ни села да останат само спомен. Не искам традициите ни да се превърнат в легенди ..
България умира защото на нас не ни пука…това е истината …
А времето не чака никого. Годините минават. Родителите ни си отиват. Ние остаряваме. Децата ни порастват далеч от родината. И един ден ще се обърнем назад и ще разберем, че сме прекарали целия си живот в очакване на промяна, която така и не е дошла.
Може би най-болезненият въпрос днес не е кой ще управлява България, а дали ние самите все още искаме да я спасим.
Колко още поколения трябва да пожертваме в очакване на промяна?
Всъщност едва ли ще има още кой знае колко поколения …вероятно моето ще види края….
Д-р Йовка Христова Джабарска
