Осата Без цензура, без пощада
Знаете ли кое е най-тъжното в днешната българска действителност? Че много възрастни хора умират сами. Някои – по болниците, изоставени на произвола на съдбата, други – в хосписи, трети – в домовете си. Умират без човешка грижа, без добра дума, без последна усмивка и сбогом. На много погребения почти няма хора.
Децата на България отлетяха навън. Все повече хора избират да не сключват брак, а семействата се разпадат. Семейството вече не е наша крепост, а наша тежест, поне така ни го представя неолибералния модел.
Преди десетилетия и повече, семейството е било основната опора. И в радост и в болка, и в раждане и смърт. Никой не се е притеснявал, че ще си тръгне сам, без човешка грижа и топлина в последните му мигове.
А днес? Колко самотни хора има? Не само възрастни? Болестите, инцидентите не прощават. И друг път съм давала за пример преди години от съседния апартамент чух кански писъци. Остреща едни момчета-наематели, успяха да се покатерят по терасата и да влязат в апартамента. Там съвсем младо момиче, голо, подхлъзнало се на пода след къпане и се е изместила капачката на коляното (повярвайте, само от гледката ми прилоша). Самичка, беше пищяла часове наред, докато някой от съседите я чуе. Та, никой не е застрахован.
Човешкото отдавна го загубихме. Колко пъти сте се сетили да проверите възрастната си съседка дали има нужда от нещо? Или самотния старец, който постоянно ходи до магазина, само и само да срещне хора…или последно кога се обадихте на родители, баби и дядовци?
Никой не става по-млад и по-здрав. А на тази територия дори млад и здрав можеш да пострадаш, ако нямаш близки хора. Та…нека да бъдем по-добри хора. Да се сещаме и за възрастните, за близките. И да помним, че семейството не е само сватба, подаръци и задължения. А е и подкрепа, обич и човешка топлина.
Елена Гунчева-Гривова
