Когато една чуждестранна търговска верига започне да говори на държавата с езика на заплахите, явно някой е забравил, че България не е ничия корпоративна собственост, а българските граждани не са стадо от безгласни овце!
Има една граница, която никоя компания, независимо колко голяма е, няма право да преминава. Границата между нормалния бизнес и арогантното демонстриране на икономическа сила, сякаш държавата е длъжна да се съобразява с корпоративните интереси, вместо да защитава собствените си граждани.
Изглежда обаче изпълнителният директор на „Кауфланд България“ Михаил Петров има съвсем различно разбиране за отношенията между бизнеса и държавата.
След наложената от Комисията за защита на конкуренцията санкция на компанията, директорът си позволи изказване, което трудно може да бъде определено като обикновена бизнес критика. Препратката му към фалита на Корпоративна търговска банка и предупреждението, че той ще изглежда като „летен бриз“ в сравнение с последствията, ако нещо продължи, са думи, които заслужават категоричен обществен отговор.
Сериозно ли?
Една търговска верига ще заплашва България? Един изпълнителен директор ще обяснява на българската държава колко страшно може да стане, ако институциите си позволят да контролират дейността на компанията му?
Кой точно си мисли, че е този човек?
Очевидно господин директорът е забравил няколко изключително прости неща. „Кауфланд“ не е държавата. България не е филиал на германска корпорация. А българските потребители не са длъжни да приемат всяко решение на една търговска верига като национална политика.
Още по-малко са длъжни да се страхуват от нейните ръководители.
Наглостта в случая не е само в конкретното изказване. Наглостта е в самото внушение, че икономическият размер на една компания може да се превърне в аргумент срещу правото на държавата да прилага законите си.
Нека си припомним и причината за санкцията. КЗК наложи на „Кауфланд България“ глоба в размер на над 75 милиона евро за установени нарушения, свързани с отношенията с доставчици. Това не е санкция, измислена от някой потребител в социалните мрежи, нито лична прищявка на конкурентна компания. Става дума за решение на държавен регулатор, който има задължението да следи за спазването на правилата на пазара.
Ако ръководството смята, че решението е неправилно, има съдебни процедури. Има право на защита, право на обжалване и право да изложи аргументите си. Това е нормалният начин в една правова държава.
Но да се използват апокалиптични предупреждения, да се правят сравнения с банкови фалити и да се създава усещане, че България трябва да внимава какво си позволява спрямо една търговска верига, е съвсем различна история.
Това вече не прилича на нормален разговор между бизнес и институции. Това е демонстрация на самочувствие, което граничи с откровена арогантност.
И тук идва големият въпрос: за кого всъщност работи тази компания в България? За българските потребители или единствено за интересите на своите акционери?
Защото хората, които пазаруват в магазините на „Кауфланд“, имат достатъчно причини да задават неудобни въпроси. Цените на хранителните продукти са болезнена тема за милиони българи. Разликите между цените на едни и същи или сходни стоки на различни европейски пазари също заслужават сериозно обществено внимание. А качеството на предлаганите продукти е въпрос, по който потребителите имат пълното право да бъдат взискателни и критични.
Българинът не е длъжен да плаща повече само защото живее в България. Не е длъжен да приема по-ниско качество срещу по-висока цена. Не е длъжен да бъде благодарен, че някой благоволява да отвори магазин на територията на страната му.
И със сигурност не е длъжен да слуша заплахи, когато държавен орган наложи санкция на компания, за която е установил нарушения.
Още по-неприемливо е, когато големи международни корпорации говорят за инвестиции и работни места единствено в момент, когато трябва да защитават собствените си интереси. Инвестициите не са благотворителност. Те са бизнес решение, от което компанията очаква печалба. Никой не принуждава една верига да работи в България, но след като е избрала този пазар, тя трябва да спазва българските закони.
Точно както го правят всички останали, които развиват дейност тук.
И ако някой си мисли, че присъствието на голяма търговска верига е незаменимо за българския пазар, нека си припомним, че няма компания, без която България да не може да съществува. Магазини могат да отворят и други инвеститори. Могат да се развиват български търговски дружества. Пазарът не принадлежи на една марка и не е заложник на решенията на един директор.
Но може би най-важният въпрос е защо българският потребител трябва постоянно да бъде поставян в ролята на последния човек в тази търговска верига. Той плаща сметката. Той издържа бизнеса. Той влиза в магазина с парите, изкарани с труд, и очаква срещу тях да получи качествена храна на нормална цена.
Вместо това непрекъснато слушаме обяснения за трудности, разходи, инвестиции и огромни корпоративни интереси.
А когато държавата реши да провери дали правилата се спазват, изведнъж се появява един наглец, който започва да говори за икономически катастрофи и фалити.
Нека господин Михаил Петров разбере нещо много важно: българите не са длъжни да купуват от „Кауфланд“. Не са длъжни да приемат всяка цена, всеки продукт и всяко качество. И не са длъжни да се съобразяват с нечие корпоративно самочувствие.
Парите на българските потребители не са даденост. Те не са собственост на германската компания майка, нито на изпълнителния директор на българското дружество.
Що се отнася до твърденията за изнасяне на печалби в чужбина, това е въпрос, по който трябва да се говори с конкретни финансови и данъчни данни, а не с предположения. Но едно е безспорно: всяка компания, която реализира приходи на българския пазар, трябва да носи отговорност съобразно българското и европейското законодателство. Никой не може да използва чуждестранната си собственост като привилегия или щит.
Ако наистина се установи, че компанията е нарушавала правилата, защо трябва да се страхуваме да поискаме още по-строга отговорност?
Личното ми мнение е, че държавата не трябва да отстъпва пред подобни изказвания. Напротив, когато става дума за доказани нарушения и когато санкциите са предвидени в закона, те трябва да бъдат прилагани безкомпромисно. А ако се установят допълнителни нарушения, санкциите трябва да бъдат съответно увеличени. Не е нормално размерът на една компания да бъде основание за снизхождение.
И тук стигаме до думата, която най-точно описва поведението на директора в очите на много български потребители: наглост.
Наглост е да се държиш така, сякаш държавата трябва да ти иска разрешение, преди да упражни контролните си правомощия.
Наглост е да използваш броя на магазините, служителите и размера на инвестициите си като аргумент срещу институциите.
Наглост е да внушаваш, че ако държавата не се съобрази с теб, последствията могат да бъдат по-тежки от банковия срив, който България помни.
И най-голямата наглост е да забравиш, че зад всеки лев, който влиза в касите на твоята компания, стои български потребител.
Господин Петров, България не е длъжна да се прекланя пред „Кауфланд“. България не е длъжна да осигурява спокойствие на нито една корпорация за сметка на собствените си граждани. И никой не е длъжен да търпи подобно отношение.
Ако компанията смята, че е права, нека отиде в съда. Нека представи доказателствата си, нека защити позицията си и нека остави независимите съдебни органи да решат спора. Това е правовият ред. Но заплахите и демонстрацията на икономическа мощ нямат място в този процес.
Нека бъде пределно ясно: България има нужда от инвестиции, работни места и работеща икономика, но не на всяка цена и не с цената на националното достойнство. Инвеститорите са добре дошли, когато спазват законите, плащат дължимите данъци, отнасят се коректно към доставчиците и предлагат качествени стоки на потребителите.
Ако някой не може да приеме тези елементарни условия, никой не го задължава да развива бизнес тук.
Или спазвате правилата и законите на България, или си събирате багажа и си тръгвате!
Това не е заплаха. Това е елементарно изискване за уважение към една суверенна държава.
И накрая, бих искал да напомня на господин Петров, че България е преживяла далеч по-тежки икономически сътресения, отколкото евентуалните затруднения на една търговска верига. Ще преживее и без нея, ако се наложи.
Но българските граждани не трябва да бъдат принуждавани да се чувстват виновни, че искат справедливи цени, добро качество и коректно отношение.
Ние не сме овце! Не сме корпоративна собственост! И не сме длъжни да мълчим, когато някой реши да ни говори отвисоко.
Господин директоре, в България има закони. И те важат и за големите!
