Осата Без цензура, без пощада
Случаят „Петрохан – Околчица“ се превърна в един от най-мрачните, зловещи и разтърсващи скандали в съвременната политическа история на България. Когато през пролетта на 2026 година маските започнаха да падат, българското общество остана в шок не просто от мащаба на разкритите престъпления, но и от факта, че в самото сърце на тази схема стои най-овластеният местен политик в държавата – кметът на София Васил Терзиев. Разследванията на прокуратурата, МВР и психологическите експертизи изкараха на бял свят брутални детайли за тежки престъпления, насилие и педофилия, извършвани в рамките на т.нар. секта или затворена общност на Петрохан. Проблемът за столичани обаче не свършва с криминалното досие на извършителите. Той започва от там, че тази структура е съществувала, развивала се е и е придобивала мощ благодарение на стотици хиляди левове, изсипани директно от джоба на Васил Терзиев. Затова днес София не просто протестира – София иска едно-единствено нещо и това е незабавна оставка.
Моралната несъвместимост между поста на столичен кмет и финансирането на подобно сдружение е очевидна за всеки непредубеден гражданин. Как е възможно човекът, който управлява милиардния бюджет на София и отговаря за сигурността, образованието и бъдещето на десетки хиляди столични деца, да е бил основен спонсор и крепител на група, обвинявана в най-грозни престъпления срещу малолетни? Отговорът на този въпрос не може да бъде намерен в нито едно от заучените и арогантни интервюта на кмета. Вместо да поеме политическа отговорност, Терзиев избра пътя на циничното оправдание и политиканстването, което превърна думата оставка в единствения възможен изход от тази институционална криза.
За да се разбере дълбочината на това падение, е необходимо да се проследи хронологията на събитията, която показва как постепенно лъжите и опитите за замитане на следите катастрофираха пред лицето на фактите.
Всичко започна с първоначалните разкрития за дейността на групата на Петрохан, ръководена от Ивайло Калушев. Когато медиите и разследващите органи започнаха да разплитат кълбото от зависимости, името на Васил Терзиев бързо изплува на повърхността. Първоначално размерите на финансовата му помощ бяха укривани или омаловажавани, но притиснат от обстоятелствата, през март 2026 година кметът бе принуден да свика извънреден брифинг. На него той направи шокиращо самопризнание – предоставил е колосалната сума от 251 000 лева лични средства за дейността на компрометираната група. Вместо обаче да покаже смирение, Терзиев демонстрира невиждана арогантност, заявявайки пред смаяните журналисти: „Ако ме питате, пак бих ги дал“. Тези думи прозвучаха като шамар за жертвите на престъпленията и тогава за първи път в публичното пространство мощно отекна призивът за неговата оставка.
Опитът на кмета да се скрие зад паравана на „наивен дарител, който просто е искал да подкрепи екологична кауза за опазване на природата“, бързо бе разбит на пух и прах. Обществото отказа да повярва, че успешен бизнесмен, натрупал милиони в технологичния сектор чрез детайлни проучвания и инвестиционни анализи, е изсипал четвърт милион лева на сляпо, без да знае какво точно се случва в лагерите на Петрохан. Тази защитна теза беше не просто нелепа, тя беше обидна за интелигентността на българските граждани.
Скандалът навлезе в още по-опасна фаза през следващите месеци, когато стана ясно, че връзките между Васил Терзиев и хората около Ивайло Калушев не са били просто еднократно финансово дарение от миналото, а са имали проекции към управлението на София. Кулминацията на тези разкрития настъпи през септември 2026 година, когато прокуратурата изнесе нови, зловещи данни от психологическите експертизи и разпитите по делото. Криминални психолози публично обявиха, че според събраните доказателства е съществувала конкретна, писмена или устна уговорка между столичния кмет и лидера на „Петрохан“ за нещо изключително притеснително – поемането на охраната на Природен парк „Витоша“ от страна на хората на Калушев.
Това разкритие буквално взриви общественото мнение. То доказа, че Васил Терзиев е имал намерение да допусне компрометирани лица, разследвани за насилие, до управлението и контрола на една от най-важните природни и туристически зони на София, посещавана ежедневно от хиляди семейства с деца. Реакцията на кмета беше светкавична, но напълно неубедителна. На 20 септември 2026 година той излезе пред медиите в опит да се оправдае, твърдейки, че разговорите били „само концептуални“ – как планината да се пази по-добре чрез технологии. Той се защити и с административния аргумент, че Столичната община изобщо няма правомощия над охраната на парка, тъй като тя е в ресора на министерства и специализирани дирекции.
Тези оправдания обаче не могат да измият петното от неговото управление. Дори общината да няма преки правомощия, самият факт, че кметът на София е водил разговори и е обсъждал съвместни планове за Витоша с подобни криминални структури, е абсолютно недопустим. Това показва тотална липса на преценка, липса на морал и опасна близост, която не може да бъде толерирана. Гражданите видяха в това поредния класически пример за политическо лицемерие – пред камерите се говори за евроатлантически ценности и правова държава, а в кулоарите се разпределят сфери на влияние с лица от подземния свят. Всеки ден, прекаран от Терзиев на кметския стол след тези разкрития, е позор за София, и единственото лекарство срещу този позор е неговата оставка.
Особено цинична е и политическата позиция, която Васил Терзиев и неговата пиар машина заеха през цялата 2026 година. Вместо да съдействат на разследването и да се извинят на столичани, те решиха да разиграят картата на „политическата жертва“. Кметът многократно обяви, че разкритията на прокуратурата са „предизборна атака“ и „учебникарска медийна истерия“, координирана от неговите политически опоненти. Според неговите думи, тези скандали винаги излизали наяве точно преди важни избори, за да се удари неговата политическа формация.
Това поведение е върхът на безсрамието. Да наричаш разследване за педофилия, насилие и малтретиране на хора „предизборен компромат“ е проява на висша степен на социопатия и липса на каквато и да е човешка емпатия. Тук не става въпрос за партийни субсидии или за обществени поръчки за ремонт на улици – става въпрос за съдбата на пострадали деца и за огромна престъпна схема, финансирана с неговите пари. Да се криеш зад изборната кампания и да обвиняваш прокуратурата в заговор, докато си превел 251 000 лева на насилници, е политическо дъно. Този опит за бягство от отговорност само засилва гнева на хората и прави искането за оставка безалтернативно.
Днес София се намира в състояние на институционална парализа. Столичният общински съвет е арена на постоянни скандали, а доверието в кметската институция е напълно разрушено. Васил Терзиев вече няма моралния авторитет да представлява софиянци, да подписва договори от тяхно име или да изисква от тях да спазват законите и да плащат данъци. Когато законите се припомнят само на обикновените граждани, а за кмета и неговите приятели от „Петрохан“ важат други правила, справедливостта е мъртва.
Общественото недоволство вече не може да бъде спряно с платени публикации или с увъртания по телевизионните студия. Протестите пред сградата на Столичната община стават все по-гневни и по-многобройни. Гражданите, които излизат по улиците на София, не са мотивирани от партийна партизанщина, а от чисто човешко отвращение. Те искат чист град, управляван от чисти хора, чиито ръце не са изцапани с финансиране на престъпни схеми. Васил Терзиев трябва да разбере, че времето му изтече. Всяка минута, в която той отказва да си тръгне, нанася непоправими щети върху авторитета на София. Единственият достоен ход, който му е останал – ако изобщо притежава капчица достойнство – е да подпише своята оставка и да остави съдебната система да си свърши работата докрай.
