Осата Без цензура, без пощада
Бойко Борисов отново излезе на сцената. Не като премиер, не дори като партиен лидер, а като самозван режисьор на политическата пиеса, която България гледа вече петнадесет години.
Сценарият не се е променил – само актьорите се сменят, а Борисов остава същият: стои в центъра, сяда между „оклюмалите“ кметове и министри, и между две думи хвърля „съобщение“ за нещо важно, все едно това е закон, а не изречение, казано между два анекдота.
Така беше и онзи ден, във втория му пореден „пърформанс“, както някои вече наричат тези негови изяви. Седнал сред хора, които гледаха надолу, той подметна, че „през януари и февруари винаги има поскъпване“.
Каза го спокойно, уж между другото. Но в това „между другото“ се крие истинското му послание – че по-високите цени не само са неизбежни, но и вече са одобрени от най-високо място. От него.
Психологията на внушението
Борисов отдавна не управлява с документи, решения и реформи. Той управлява чрез внушения. Казва нещо уж небрежно, а после го повтарят телевизиите, анализаторите и подчинените му. След седмица всички говорят, че „щом и Борисов го каза“, значи така ще стане.
И това е неговият начин да държи системата в ръцете си дори когато не е формално на власт.
Когато Борисов казва, че „ще има поскъпване“, той не анализира, не предупреждава – той разрешава. Това е кодът, по който работи управлението му: казаното от него не е мнение, а заповед, подадена през усмивка.
И докато служебни министри и кметове се правят, че не разбират, посланието стига до онези, които реално движат икономическите процеси – фирмите, търговските вериги, доставчиците, спекулантите.
Така, без подпис, без указ, без официално изявление, Борисов дава зелена светлина на новата вълна от поскъпване, която ще удари хората в началото на зимата.
Между сцената и властта
Борисов е усвоил едно нещо до съвършенство – политиката като театър.
Той не участва в политически дебати, не говори за политики и реформи. Той изнася представления.
На всяко от тях има публиката, актьори и режисьор – той самият. Думите му нямат юридическа стойност, но имат ефект. Публиката ръкопляска, медиите записват, а държавата – тя просто спира да се движи, докато не чуе следващата му „реплика“.
Този театър е толкова дълго игран, че вече никой не се смее, а и никой не си тръгва от залата.
Дори опонентите му участват в сценария. Едни го атакуват, други се подиграват, трети се опитват да го имитират – но накрая всички му помагат да остане в центъра.
Борисов не се бори за властта. Той иска сцената. Защото знае, че който е на сцената, той управлява дори без кабинет.
Вечният „баща на нацията“
Във всеки свой израз Борисов се поставя в ролята на бащица – този, който знае, който предупреждава, който обяснява, който решава вместо другите.
Когато казва, че „зимата ще е тежка“, това звучи не като тревога, а като постановление.
И хората, уморени от безкрайната въртележка на служебни кабинети, избори и скандали, пак започват да гледат към него, сякаш той е единствената опорна точка в хаоса.
Така Борисов продължава да се храни от страха на обществото. Той се нуждае от нестабилност, за да изглежда стабилен.
Колкото повече се разклаща политическата сцена, толкова по-силен изглежда старият генерал, който винаги „знае какво ще стане“.
Но това знание не носи решения, а само още по-дълбоко усещане за безизходица. Защото ако всичко е „винаги така“, значи няма смисъл да се борим за промяна.
От „заповеди“ до реалност
Трудно е да се определи кое е по-страшно – когато Борисов е на власт, или когато само говори.
В първия случай решенията му минават през администрация и могат да бъдат оспорени.
Във втория – думите му се превръщат в обществена нагласа.
Така се раждат митове: че без Борисов няма кой да „оправи“ нещата, че той „поне разбира от хора“, че „другите са още по-зле“.
Тази психологическа зависимост е най-големият му успех. Тя държи България в постоянен режим на очакване. Очакване на следващото изречение от човека, който винаги има мнение за всичко и отговорност за нищо.
Новата роля – старият навик
Днес Борисов вече не подписва заповеди, но пак ги раздава – устно, символично, внушително.
С всяко изречение той излъчва послание, че държавата без него не може да функционира.
И колкото повече медиите му дават ефир, толкова повече това се превръща в самосбъдващо се пророчество.
Истината е, че България има нужда не от „баща“, а от институции. Не от човек, който „казва как ще бъде“, а от система, която работи независимо от човека на върха.
Докато обаче все още има кой да чака „съобщението“ на Борисов, промяна няма да има. Самият акт на очакване е част от неговата власт.
Автор: Осата
Източник: Osata.bg
