
Всички обичаме да пътуваме – до Турция, Сърбия, Гърция, Румъния. И вероятно всеки от нас е забелязал нещо: преминаваш границата и често попадаш в съвсем различна пътна реалност. Други магистрали, друга организация, друга инфраструктура.
Ще ви дам един пример.
В Истанбул под Босфора минава тунелът „Евразия“, който свързва Европа и Азия. Дълъг е 5,4 км, а най-дълбоката му точка е около 106 метра под морското равнище. Строителството започва през 2011 г., а на 20 декември 2016 г. тунелът е официално открит. Изграден е за 47 месеца и 3 дни – осем месеца преди договорения срок.
Подчертавам – под морето, между два континента!
А ние колко години чакаме за нормални пътища и завършени тунели? Колко години се бавят стратегически важни магистрали? Защо в други държави се реализират сложни инфраструктурни проекти, а у нас дори най-важните пътни връзки остават с години на обещания и отлагане?
И докога ще спорим дали пътищата да се изграждат чрез концесии и кой да бъде инвеститорът? На мен не ми е важно дали компанията е турска, сръбска, гръцка, китайска или българска. Важно ми е да има качествено строителство, прозрачност, контрол и отговорност. Искам да пътувам по безопасни пътища, а не да се интересувам от националността на този, който ги е построил.
Но нека не се заблуждаваме – не само пътищата убиват. Безобразното шофиране, високата скорост, агресията и безнаказаността също отнемат животи. Нужни са ни и безопасна инфраструктура, и отговорни водачи. Едното не изключва другото!
А какво правим с тежкотоварния трафик? В редица европейски държави съществуват системи за превозване на цели камиони със специални влакови композиции. Така се намалява натоварването на пътищата. Само че за това е необходима модерна железопътна инфраструктура. Можем да купуваме нови влакове, но по какви линии ще се движат те, ако не изградим и модернизираме железниците?
И тук неизбежно се връщам към магистралата София–Варна. Път, който от години чака своята нормална магистрална връзка. Път, по който твърде много семейства са загубили близките си. Ако тази магистрала беше изградена навреме и безопасно, може би Васко щеше да е жив.
Не пиша това, за да оправдавам безотговорните шофьори. Пиша го, защото човешкият живот трябва да бъде приоритет, а не поредната точка в предизборна програма.
И докато ние спорим, отлагаме и свикваме с ненормалното, проблемите ни стават все повече – в инфраструктурата, образованието, спорта, възпитанието и отношението към младите хора. Една държава не може да има бъдеще, ако не инвестира нито в средата, в която живеят хората, нито в самите хора.
Нека се замислим: други държави строят тунели под морета, свързват континенти и търсят решения за бъдещето. Ние продължаваме да се питаме кога ще имаме завършени магистрали и кога поредният опасен участък ще бъде ремонтиран.
Колко още човешки живота трябва да бъдат загубени, колко още майки трябва да погребат децата си, колко още семейства трябва да бъдат съсипани, за да разберем, че това не е просто проблем с пътищата, а проблем с отношението ни към човешкия живот?
Не искаме съболезнования след поредната трагедия. Не искаме поредните обещания и поредните оправдания. Искаме действия, преди да е станало късно!
Защото тунелът може да бъде построен за по-малко от пет години. Магистралата може да бъде забавена с десетилетия. Но животът на един човек не може да бъде върнат.
И докато за някои закъснението е просто пропуснат срок, за други то е празен стол у дома, снимка на стената и дете, което никога повече няма да се прибере.
Това е истинската цена на бездействието. И не бива повече да я приемаме за нормална!
Петя Иванова