
В класическото „Патиланско царство“ на Ран Босилек белите никога не остават скрити задълго. Колкото и изобретателни да са Патиланчо и дружината му, над всяка тяхна пакост неизбежно се изправя строгата сянка на Баба Цоцолана – въплъщението на реда, възмездието и неудобната истина.
В днешното българско медийно царство обаче сюжетът е претърпял грозна мутация.
Патиланците отдавна са пораснали и са сменили скъсаните панталони със скъпи костюми и лимузини. А немалка част от онези, които трябва да описват безобразията им, страдат от специфично професионално заболяване: избирателна слепота с остър финансов диоптър.
Когато трябва да се разкъса някой неудобен опонент или да се раздуха дребна интрига, родните медии имат зрение на сокол. Но когато в кадър влязат тежките провали на властта или мащабните сблъсъци на закона с фигури от сериозния икономически и криминален пейзаж, соколът внезапно ослепява. Настъпва стерилна, възпитана и много добре платена тишина.
Хроника на една купена амнезия
Схемата действа като по учебник в цялата страна. От едната страна са общините, министерствата и държавните ведомства, които изливат щедри бюджети за „информационно обслужване“.
Срещу този абонамент за комфорт определени редакции превръщат новините си в придворен бюлетин – поръчките винаги са кристални, управлението е гениално, а грешки просто не съществуват.
Истинският фарс обаче настъпва, когато завият сирени.
Представете си класическата картина: полиция, прокуратура и митници нахлуват в стратегически обект – пристанище, митнически склад или база на знаков бизнесмен, когото цяла България познава повече с цветущите му прякори от подземния фолклор, отколкото с данъчните му декларации.
Как реагира „независимата“ медия?
Първо, с трогателен хуманизъм – вместо да разследва мащаба на предполагаемата контрабанда, тя се тревожи дали белезниците не са убили на китките на задържаните.
Четири дни по-късно услужливо подава микрофона на самия проверяван, за да обясни колко е невинен. И след това – клинична смърт на темата.
Години наред редакционният радар е мъртъв. Името и прякорите на въпросната фигура изчезват от статиите и проблясват само в самотни читателски коментари. Разбира се, уличните прякори не са присъда – вината се доказва единствено с официални документи, обвинителни актове и съдебни решения.
Но точно това е работата на истинската журналистика: да притиска институциите с въпроси докъде са стигнали тези разследвания, а не да ги погребва в услужливо мълчание.
Когато един чадър пази и ВЛАСТТА, и СЕНКИТЕ
Едно е медията да спести поредния гаф на кмета или министъра, който ѝ плаща по договор. Съвсем друго – и разрушително за държавността – е когато същата тази медия спусне желязна завеса над акции на полицията, митниците и прокуратурата срещу хора с огромна финансова мощ.
Това двойно мълчание ражда най-отровното подозрение в обществото. Когато виждаш, че едни и същи редакции бранят рахатлъка на политическата власт и едновременно с това пазят тишина около разследвания за тежки престъпления и контрабандни канали, изводът идва сам: че политическата власт и ъндърграундът се намират под един и същ чадър.
Не са нужни недоказани обвинения – със своята избирателност тези медии сами поставят знака за равенство между управляващите и хората, попаднали под ударите на закона.
Цената на заплатите и откраднатият гръбнак на младите журналисти
Нека бъдем „големи“ и да гледаме над дребните сметки.
Медиите са бизнес и никой не очаква една редакция да живее от фотосинтеза. Напълно нормално е издателите да търсят финансиране, рекламодатели и публични договори, за да поддържат сайтове и да плащат достойни заплати на хората си.
Проблемът не е, че медиите вземат пари, за да съществуват. Проблемът е, че заедно с фактурата често продават и съвестта си. А истинската жертва са младите хора вътре в самите редакции.
Днес в българските медии работят умни, образовани и амбициозни млади репортери.
Хора, влезли в професията с мечта да правят както безкомпромисна разследваща журналистика, която рови в корупцията и престъпните схеми, така и висока обществена и институционална журналистика, която обективно следи работата на държавата.
Вместо финансовата стабилност на медията да бъде щит зад гърба на тези млади таланти, в много редакции парите от „информационното обслужване“ се превръщат в намордник.
Вместо да бъдат насърчавани да питат, да ровят и да израстват като лидери на общественото мнение, те са принудени да преписват стерилни пресцентърски сводки, да пускат дронове над прерязани лентички и да заобикалят на пръсти „забранените“ имена.
Това е професионална лоботомия на цяло едно поколение български журналисти.
В очакване на Баба Цоцолана
Истинската независимост не се измерва с това колко смело лаеш по онези, от които не зависиш. Измерва се с куража да запазиш гръбнака си изправен, докато плащаш заплати – да приемеш законния рекламен бюджет, но да не продадеш правото на репортерите си да задават неудобни въпроси на същия този рекламодател, кмет или олигарх.
В нашето съвременно „Патиланско царство“ медийните собственици отдавна знаят коя улица да осветят с прожектори и коя да отминат със затворени очи.
Липсва само Баба Цоцолана.
Липсва онзи непримирим обществен рефлекс, който да дръпне завесата и да напомни: медия, която избира кого да вижда и кого да не забелязва, престава да бъде четвърта власт. Тя се превръща в обслужващ персонал на първите три – и на онези, които дърпат конците в сянката зад тях.
Богомил Атанасов