Има моменти в политиката, когато човек трябва да спре да слуша обясненията на партийните говорители и просто да погледне резултатите. Числата са публични. Протоколите са достъпни. Всеки може да ги отвори, да ги прочете и да си направи изводите. Само че за част от българската десница очевидно това се оказва непосилна задача. Защото истината не им харесва. А когато истината не харесва на един десен избирател, той просто отказва да я приеме.

Десни избиратели, вие идиоти ли сте? Колко още доказателства са ви необходими, за да разберете какво се случва около Андрей Гюров? Колко още пъти трябва да ви посочат резултатите от изборите, за да престанете да се правите, че не виждате политическата картина?

Нека започнем от Турция. Там Андрей Гюров получава убедителна подкрепа. В област Кърджали също печели убедително. В община Ардино е победител. Това не са измислени числа, не са партийни опорки и не са някаква конспирация, родена във Facebook. Това са изборни резултати, които всеки може да провери в публичните протоколи на ЦИК.

И тук идва големият политически въпрос: как така кандидат, представян като лице на демократичната и дясната общност, получава толкова сериозна подкрепа в райони, в които традиционно огромно влияние има ДПС?

Разбира се, гласуването на всеки български гражданин е свободно. Никой няма право да приписва автоматично партийна принадлежност на отделния избирател. Но политиците имат задължението да обясняват подобни резултати. Особено когато претендират, че представляват една съвсем различна политическа алтернатива.

А сега да погледнем към София. Към кварталите „Факултета“ и „Христо Ботев“. Към избирателните секции в районите с големи ромски общности. Там също трябва да се гледат конкретните протоколи, а не да се подменя резултатът от квартала с този на целия избирателен район. Именно тези числа заслужават особено внимание.

И какво се получава като обща политическа картина? Гюров печели в Турция, печели в област Кърджали, а политическата му подкрепа идва от места, които поставят неудобни въпроси пред претенциите на неговите десни поддръжници.

И тук стигаме до най-забавната част от цялата история – поведението на десните избиратели.

Десни избиратели, вие сте невероятно политическо явление! Гледате резултатите, виждате цифрите, виждате географията на гласуването и вместо да си зададете въпроси, започвате да обяснявате защо всичко това нямало значение. Нямало доказателства. Нямало връзка. Нямало нищо необичайно.

Разбира се! Няма нищо необичайно, когато политическите резултати не съвпадат с предварително написания ви сценарий. Тогава всичко е демокрация, свободен избор и гражданска активност. Само че когато същите тези избиратели гласуват за политически опонент, изведнъж започвате да говорите за зависимости, задкулисие и купен вот.

Това е големият проблем на българската десница. Тя от години страда от политическа слепота, когато става дума за собствените ѝ лидери. Десните избиратели могат да открият задкулисие навсякъде, освен там, където то би било неудобно за собствената им политическа принадлежност.

А какво да кажем за компанията около Гюров? Кандев, Асен Василев и останалите политически защитници на тази линия? Нали доскоро се говореше за мазно турско кафе? Нали имаше толкова обяснения, толкова възмущение, толкова демонстративно разграничаване от Пеевски?

Е, днес политическата ирония е още по-голяма. След тези резултати човек може да се запита дали не са стигнали и до някаква особено интимна френска услуга за Делян Пеевски. Разбира се, това е политическа метафора, а не твърдение за реално събитие. Но понякога една вулгарна метафора казва повече за политическото унижение от десет страници партийни обяснения.

Защото най-голямото унижение за един политически проект не е просто загубата на избори. Най-голямото унижение е да се окажеш в ситуация, в която собствените ти претенции и реалната политическа картина изглеждат толкова различно.

Ако Гюров е получил подкрепа от избиратели, които традиционно гласуват за ДПС, това не е престъпление. Ако хора от ромските квартали са го подкрепили, това също не е престъпление. Въпросът е защо неговите поддръжници толкова се страхуват да обсъждат политическото значение на тези резултати.

И още нещо. Никой не е длъжен да харесва Пеевски. Никой не е длъжен да харесва Гюров. Но когато една политическа общност претендира за морално превъзходство, тя трябва да има смелостта да отговаря на неудобните въпроси. Не да обижда всеки, който посочва противоречията.

Десни избиратели, погледнете резултатите още веднъж. Отворете протоколите. Проверете Турция. Проверете Кърджали. Проверете Ардино и Кирково. Проверете всяка конкретна секция в София. И престанете да се държите така, сякаш числата са ваши политически врагове.

Андрей Гюров може да е загубил битката за доверието на част от собствената си десница, независимо от изборния си резултат. Защото оттук нататък ще трябва да отговаря не само на въпросите на опонентите си, но и на онези, които досега го защитаваха безусловно.

А Пеевски? Той отново се оказва в центъра на политическия разговор, без дори да е необходимо да излиза на преден план.

И ако Гюров и неговите защитници смятат, че с едно-две обяснения ще затворят тази тема, дълбоко се заблуждават. Българските избиратели имат право да питат, да сравняват и да търсят политическите зависимости зад резултатите.

На бунището на историята отиват не само загубилите избори. Там отиват и политическите самозаблуди. А най-бързо натам вървят онези, които виждат фактите пред очите си, но отказват да ги признаят.

http://osata.bg