Осата Без цензура, без пощада
Пробивът пред автомобила на НСО: Когато мисирските номера се сблъскат със суровата реалност на сигурността
Инцидентът пред партийната централа в София, при който Соня Колтуклиева беше повалена на земята от служител на Националната служба за охрана (НСО), не е история за репресирана журналистика. Това е показно за опасната граница, отвъд която медийната провокация прераства в директна физическа агресия и заплаха за сигурността. Разразилият се медиен драматизъм и вълната от съчувствие обаче пропускат най-важното: подобно поведение е абсолютно недопустимо и в голяма част от света последиците от него щяха да бъдат фатални.
Всеки, който си позволява да отвори вратата на вече потеглящ автомобил с високопоставено охранявано лице, трябва да е наясно с едно – това не е търсене на истината. Това са чисто и просто циркаджийски номера. Това е агресивен стил, който няма нищо общо с професионалните стандарти. В стремежа си за евтина сензация и политически театър, подобни действия прекрачват всички законови и етични червени линии. Свободата на словото дава право да се задават въпроси, но тя не осигурява имунитет за нарушаване на държавния суверенитет и физическата сигурност.
Суровият международен стандарт: Какво се случва отвъд границата?
Ако пренесем тази сцена на територията на САЩ, Израел или която и да е водеща европейска държава, развръзката нямаше да бъде телевизионно интервю, а национална трагедия. За служби като американската Secret Service (Тайните служби) или израелската Shin Bet, автомобилът на държавното лице е последната защитна бариера. Когато външно лице успее да стигне до дръжката и да отвори вратата, ситуацията мигновено се класифицира като опит за атентат или покушение.
В тези секунди никой агент няма време да проверява дали нападателят държи в ръката си телефон или оръжие. По протокол реакцията е брутална и окончателна. При най-малкото съмнение за заплаха за живота на охраняваното лице, нарушителят рискува да бъде неутрализиран на място. Вместо да лежи на тротоара, държейки демонстративно телефона си пред камерите, в държави с реален опит в борбата с тероризма такъв пробив на сигурността се наказва със светкавично физическо поваляне, използване на електрошокови оръжия или, в най-крайния случай, с употреба на огнестрелно оръжие.
Нарушител на такъв висок периметър извън България би се озовал или в интензивно отделение, или директно във федерален затвор с тежки обвинения в тероризъм и застрашаване на националната сигурност. Фактът, че у нас инцидентът приключи с контузии и домашно лечение, показва единствено, че родните стандарти все още са твърде меки и позволяват на подобни провокатори да се представят за жертви
Още по-абсурдна е реакцията на част от медийната колегия, която побърза да защити тези очевидни нарушения. Когато журналисти започнат да оправдават нахлуването в чужди превозни средства и физическия натиск върху охраната, те губят правото да се наричат обективни наблюдатели. Подобни прояви уронват престижа на цялата професия и подхранват общественото мнение за т.нар. „мисирки“, за които няма правила, морал и граници.
Журналистическата карта не е лиценз за беззаконие. Тя не дава право да се блокират пътища, да се отварят чужди коли и да се застрашава сигурността на гражданите. Двойният стандарт е явен: ако обикновен гражданин направи опит да отвори вратата на автомобил на НСО, той ще бъде арестуван незабавно. Когато обаче го направи популярно медийно лице, сцената се превръща в политически панаир с искания за оставки.
Този случай трябва да бъде ясен сигнал за преразглеждане на правилата. Националната служба за охрана трябва да действа много по-категорично и да не позволява физически достъп до превозните средства, за да не се стига до инциденти.
Вместо да се жалват по медиите и да търсят състрадание, хората, които практикуват този вид провокативна журналистика, трябва да си дадат сметка за огромния риск, който поемат. Червената линия на сигурността е абсолютна и нейното прекрачване навсякъде по света води до тежки и необратими последствия. Време е евтиният театър да спре пред сериозността на държавните институции.
