Осата Без цензура, без пощада
Политическата история е пълна с примери за лидери, които в ключов момент избират личното си его пред реалния шанс за историческа победа. Номинацията на кандидатпрезидентската двойка на „Възраждане“ за предстоящите избори е поредното и може би най-яркото доказателство за тази пагубна тенденция на българската политическа сцена. Решението Костадин Костадинов да оглави изборната драма, поставяйки журналиста и интелектуалец Петър Волгин като своя „поддържаща роля“ за вицепрезидент, не е просто тактическа грешка. Това е триумф на политическия нарцисизъм над здравия разум и тотално неразбиране на природата на мажоритарния вот в България.
Ако има нещо, което българският избирател ясно демонстрира през последните години, това е умората от тежки партийни окови и безкрайни партийни послушници. Хората вече не търсят лозунги, те търсят личности. Президентската институция по дефиниция изисква фигура с морален авторитет – човек, който може да прекрачи тесните окопи на отделните формации и да обедини широк кръг от обществото. В този контекст „Възраждане“ имаше реален, макар и труден шанс да обърне играта и да предизвика истинско политическо земетресение. Този шанс се казваше Петър Волгин. Но той трябваше да бъде поставен като водеща фигура, като истинския кандидат за президент, а не като притурка в лидерския брандинг на Костадинов.
Да анализираме трезво ситуацията на политическия терен. Вотът в консервативното, суверенистко и патриотично пространство в България днес е дълбоко раздробен и разпилян. Множество малки формации, разочаровани бивши съмишленици и десетки хиляди пасивни избиратели стоят в периферията, отказвайки изобщо да отидат до урните. Те не гласуват не защото не споделят определени идеи за суверенитет или социална справедливост, а защото не приемат личността на Костадин Костадинов.
Образът на партийния лидер отдавна е достигнал своя таван. Той е силно поляризиращ, агресивен и до голяма степен компрометиран от усещането за вечна опозиционност, която се храни от протеста, но няма капацитет за реално държавническо управление. Истината, колкото и да е горчива за партийната централа, е проста: хората масово не обичат Костадинов. Те не обичат политици, които поставят себе си пред каузата, и не вярват на лидери, чийто нарцисизъм прозира зад всяка реплика. Избирателят усеща кога един човек гледа на партийната структура като на лична фирма за трупане на репутационни дивиденти и егоцентрични изяви.
И точно тук се криеше голямата, пропусната алтернатива. Издигането на Петър Волгин за президент можеше да бъде онзи умен, зрял и стратегически ход, който да изведе патриотичния вот от сегашното му петпроцентово блато на твърдото ядро. Волгин притежава нещо, което Костадинов отдавна е загубил по пътя на партийното строителство – безспорен интелектуален авторитет, който надхвърля партийните структури. Като дългогодишен журналист, публицист и общественик той има изградено име на човек с позиция. Той умее да артикулира сложни геополитически, културни и социални тези без истерията и крясъците, присъщи на класическия партиен трибун.
Волгин имаше потенциала да се превърне в консенсусна фигура. Той можеше да привлече широка периферия от леви, разочаровани социалисти, интелектуалци, умерени консерватори и хора, които просто търсят промяна на сегашното статукво, но никога – при никакви обстоятелства – не биха пуснали бюлетина за самия Костадинов. Една кандидатура на Волгин, подкрепена мощно от „Възраждане“, но позиционирана като надпартийна и гражданска, щеше да накара останалите политически играчи да изпаднат в паника. Тя щеше да предложи на хората точно това, което търсят: смислен, начетен и стабилен човек, който не се поддава на евтин популизъм.
За да се случи това обаче, Костадинов трябваше да направи нещо, на което неговият характер очевидно не е способен – да направи крачка назад. Трябваше да преглътне суетата си, да претърпи временни репутационни щети в чисто лидерски план и да покаже, че за него победата на идеите е по-важна от собственото му лице върху предизборните плакати. Един истински стратегически мислител би разбрал, че позицията на вицепрезидент за фигура като Волгин е по-скоро опит за неговото неутрализиране и вкарване в калъпа на партийната йерархия. Настоящото разпределение показва само едно: Волгин е използван единствено като луксозна фасада, като интелектуално прикритие за личните и неутолими амбиции на партийния шеф.
Костадинов обаче избра себе си. И с това решение той на практика подписа капитулацията на своята формация на тези избори. Когато поставиш най-тясно партийния възможен вариант в една чисто мажоритарна надпревара, ти сам изграждаш стъклен таван, който няма как да бъде пробит. Твърдото ядро на „Възраждане“, което според резултатите от последните избори се движи около тези критични нива от 5%, ще гласува дисциплинирано. Но дотам. Нито един човек извън партийната секта няма да припознае в лицето на Костадинов своя държавен глава. Никой няма да види в него обединителя на нацията. Напротив, неговото присъствие действа като репелент за умерените избиратели, които иначе биха подкрепили платформа за защита на националния интерес.
В крайна сметка хората търсят точния човек. Онзи лидер, за когото след време обществото ще си спомня с уважение и чието име ще остане в историята с достойнство, независимо от политическите страсти на деня. Президентската надпревара винаги е била търсене на надежда, на фигура, която да отвее задкулисните схеми със своя морален интегритет и култура. Петър Волгин имаше зачатъците на такъв профил в очите на огромна част от критично мислещите граждани – профил на борбен интелектуалец, който не се страхува да плува срещу обществото на конформизма. Поставяйки го на второ място обаче, Костадинов го превърна в заложник на собствената си непопулярност сред широките маси.
Тази издигната кандидатура е повод за истинска почерпка единствено в централите на големите политически опоненти на „Възраждане“. Статуквото отлично знае, че докато Костадинов поставя собственото си его пред реалните политически съюзи и стратегии, реална заплаха за властта им няма. Неговият нарцисизъм работи перфектно за техните схеми, защото гарантира, че протестният и патриотичен вот ще остане разделен, капсулиран и напълно безвреден в своя малък ъгъл. Вместо да отпуши голяма политическа вълна, лидерът на „Възраждане“ предпочете да остане абсолютен монарх в собственото си малко кралство от пет процента. Жалко за Волгин, който се съгласи да бъде просто луксозна декорация в този личен моноспектакъл, и жалко за избирателите, които за пореден път видяха как суетата побеждава реалната алтернатива.
